От средата на 2010 г. Софийският централен затвор започна да се пълни с търсещи убежище – влизайки в България, техните права не само са игнорирани, а са директно отречени от полиция, прокуратура и съд.
Според член 279(5) от Наказателния кодекс, търсещите убежище са защитени от наказателно преследване при пресичане на границите без разрешение. Въпреки това, наказателноправната система игнорира защитения статут на търсещите убежище, които пресичат българските граници. Действията на прокуратурата са на ръба на закона. Търсещите убежище, арестувани на границата, са оставяни в арест като престъпници по силата на член 279(1) от наказателното право за нелегално пресичане на държавна граница. Почти винаги те са оставяни в нечовешки условия, стандартни за българските затвори, особено за арестите близо до границите, където търсещите убежище най-често биват арестувани и държани. Обикновено с тях се заема прокурор, който им заявява, че са “обвинени в престъпление, което се наказва с присъда от максимум 5 години”. Не се обясняват правата им, никой не им казва че имат протекции, ако потърсят убежище, нямат контакт с адвокат. Когато все пак случаят им бъде поет от служебен адвокат, той ги лъже, за да си свърши работата по-бързо (каквато е практиката на повечето служебни адвокати в България). Прокурорът им предлага две възможности. Първата е да подпишат споразумение, което представлява самопризнание, че са извършили престъпление, пресичайки държавната граница. Това, разбира се, не им е обяснено, а им се казва, че, ако подпишат, ще бъдат освободени, а в противен случай ги чакат 5 години затвор. Обвинителните актове почти никога не са преведени на език, който търсещият убежище разбира, както би следвало според Член 6-3а на Европейската конвенция за правата на човека. Това се случва, защото прокуратурата е немарлива, а и не иска да харчи пари за превод. Още повече, че търсещите убежище никога не са информирани за правата си, задължение по чл. 279(5) на Наказателния кодекс на България: “Не се наказва онзи, който влезе в страната, за да се ползува от правото на убежище съгласно с Конституцията”.
Предложените от прокуратурата възможности на търсещата/търсещия убежище са две – да подпише лист хартия с текст на неразбираем за нея/него език и да бъде освободен/а или да отиде в затвора за пет години. Обикновено споразуменията представляват условни присъди, които прокурорите представят като “освобождаване”. Условните присъди варират между 4 месеца и 1 година затвор, а изпитателният срок е около 2 години. Решението е лесно и бързо, споразумението се подписва и подпечатва от съдията. След това търсещият/търсещата убежище обикновено е изпращан/а в затвор за имигранти или в лагер от отворен тип.
Много от търсещите убежище имат роднини в Западна Европа или не могат да останат в България, поради липса на работа, както и на социална и държавна подкрепа; всичко това е типично за България. По очевидни причини някои търсещи убежище и някои бежанци избират да напуснат България, като дори има такива, които искат да се върнат в родните си страни, но не могат да изчакат безкрайната процедура по получаване на документи. Ако тези хора бъдат арестувани за втори път, то те отново са съдени за нелегално пресичане на границата. В този случай към втората – вече ефективна – присъда се добавя и първата условна присъда. Това означава, че търсещите убежище са осъдени като престъпници и трябва да излежат присъда между 8 месеца и 1,5 години. В затвора те са постоянно дискриминирани, защото се смята, че са с “по-малки” присъди. Рядко им бива позволено да учат или да работят, за да намалят присъдата си. През последните 5 години нито един търсещ убежище по силата на чл. 279(1) и чл. 279(2) не е “предложен” от администрацията на затвора за предсрочно освобождаване. Това означава, че заради “малките си присъди”, тези хора излежават практически цялото време, без надежда да бъдат предсрочно освободени дори при добро поведение (предсрочното освобождаване е генерален проблем на българските затвори и законодателството).
Докато са в затвора, търсещите убежище трудно получават пари от чужбина, особено от страни, разрушени от война – например Сирия и Мали. Много от тях не са прекарали достатъчно време в България, за да разбират езика или “приетите норми” в затвора. Те страдат и от жестока дискриминация и расизъм от страна на българските затворници, но и от персонала на затвора. Също така имат затруднения да разберат, че вече не са считани за търсещи убежище, а за осъдени престъпници. Доколкото Сдружението има информация, България е единствената страна в Европейския съюз, която осъжда търсещите убежище за нерегламентирано пресичане на границата. Нестихващите социални катаклизми в Африка и Средния Изток утежняват ситуацията и усложняват проблема.
От Джок Полфрийман
Председател на Българско Затворническо Сдружение за Реабилитация
Тук можете да намерите някои полезни брошури:
Dublin II 2012
Brochure for asylum seekers English 2013
Brochure for asylum seekers French 2013