Текстът, публикуван от ФАБ на уеб страницата на техния вестик „Свободна Мисъл“, с автор Христо Николов, вероятно съдържа някои разумни аргументи. Но поражда и естествения въпрос: „Какво, по дяволите, знае ФАБ за затворите в България?“

Вместо да покаже солидарност със затворниците, и в частност с мен самия, ФАБ от години води кампания, изтъкана от лъжи срещу мен. Действията на ФАБ не само противоречат на заявените от тях цели и предполагаеми социалистически принципи, но и като се присъединиха към националистическата истерия, те се превърнаха в още един рупор за подтисничество на държавната машина.

ФАБ не само демонстрират незаинтересованост и почти пълна липса на ефективност, но и най-„значимото“ им постижение до сега е хомофобската, расистка и националистическа реторика. До ден днешен ФАБ, както и която и да е друга произволно взета „лява“ организация, която влиза в съюз с десните, са най-голямата заплаха за левите идеи. Не националистите, нацистите или десницата са тези, които заплашват левицата, защото те правят това, което е естествено за тях. По-скоро разединяващите действия на онези, които би трябвало да действат различно, вместо да изливат своите сексистки, хомофобски, расистки или националистически комплекси в лявото политическо пространство. Когато левицата се присъединява към националистическата истерия, границата между лявото и дясното се размива – когато лявото възприема позициите на дясното, то лявото няма как да бъде алтернатива.

Пример за горното са атаките към всяко едно малцинство, в това число и на затворниците. ФАБ никога не са влизали във връзка с мен, или са правили каквито и да било опити да проучат обстоятелствата, които доведоха до арестуването ми. На това отгоре, в проява на малодушие, тиражираха лъжи, без да ми дадат право на отговор или защита. По този начин те подкрепиха репресивната позиция на държавата. Важно е да отбележа, че като чужденец аз не бях в състояние да се защитя, тъй като не познавах никого и не говорех езика. Така че, имаме налице една т.нар. „анархистка“ федерация, която се възползва от неравностойното положение и репресията на държавата, за да атакува някой който вече е жертва.

Все още няма отговор на въпроса: „Какво, по дяволите, знае ФАБ за затворите?“ Има ли дори един член на ФАБ, който да е направил нещо в солидарност със затворниците в България? Има ли поне един, който някога да е бил затворник? За по-дълго от 24 часа. Ако никой от ФАБ не е бил в затвора, някога работили ли са в помощ на затворници? ФАБ осъществявали ли са някога контакт със затворници-активисти и опитвали ли са да разберат какво се случва зад решетките и как биха могли да помогнат? Преобладаващото мнозинство от затворниците в България са роми – вероятно между 70 и 80%. Има ли роми във ФАБ? Отговорът на всички тези въпроси е едно оглушително „Не“.

Пределно ясно е, че нито един член на ФАБ не е бил в затвора, когато вземат на заем широко разпространената пропаганда от други, които също никога не са попадали в затвора. ФАБ декларират: „Мераците за подобряване условията в затворите водят в нищото”. В това изявление има смисъл, само ако не полагаш усилия да подобриш условията в затворите, нито някога си попадал там. В тази връзка бихме могли да обвиним ФАБ в един от най-сериозните буржоазни грехове – да казваш на малцинствата какво е добро за тях, а в същото време да нямаш ни най-малка представа от техните проблеми или тяхното решение. Естествено е да се опитваш на омаловажиш ефектите от активизма за подобряване на условията в затворите, ако ти самия не вземаш никакво участие в действия за подпомагането на затворниците.

ФАБ обявяват: „предназначението на тези заведения е не да бъдат почивни станции, а да наказват с по-лош живот от този „навън““. Това е абсолютно погрешно. В Европейските Препоръчителни Правила за Затворите ясно се казва, че „затворническият живот трябва да се организира така, че да наподобява възможно най-ДОСТОВЕРНО реалността на живота в общността“. Всъщност затвърдилия се мит, че затворите трябва да са места с по-лоши условия, от тези навън, е един от начините, по който държавата убеждава обществото, че е напълно нормално затворниците да живеят при лоши условия. И така, имаме налице ФАБ, която затвърждава мита, в който държавата желае всички да вярваме (включително затворниците), така че тя да не поема отговорност за лошите условия. От своя страна ФАБ не само не прави нищо, за да променят ситуацията, но дори си позволява да твърди, че „подобряване условията в затворите водят в нищото“. Има ли и други напълно примирени граждани, които поддържат възгледа, че затворите би трябвало да съществуват в лоши условия и няма смисъл да се прави нещо по въпроса?

Разбира се, самите затворници не вярват в тази постановка на нещата. Дълбоко в сърцата на тези от нас, които се съпротивляваме, гори пламъкът на свободата, който се бори с тъмнината на затвора. Ние осъзнаваме себе си като хора, равни на всеки друг извън затвора и като такива нашето отделяне от обществото зад бетонни стени и бодлива тел, би трябвало да е само формално. Ние само официално сме отделени от обществото, защото всъщност ние СМЕ обществото. Малките подобрения имат голямо отражение върху заобикалящия ни свят, и за нас като активисти, а и за останалите затворници, които не са склонни да настояват за промени. Буржоазно лицемерие е това, че ФАБ не само не прави каквото и да било, за да няма затвори или затворници, но и ни казва, че трябва да останем в затвора и няма да ни помогнат да излезем, както и че няма смисъл да подобряваме условията си. Всъщност посланието е, че трябва да понасяме лошите условия, без да изискваме подобрение.

В един момент авторът изпада в противоречие, като казва: „Накрая тези, които излизат след излежаване на присъдата, са основно два типа: усъвършенствани в занаята или толкова наплашени, че стават за „примерни граждани“, тоест абсолютно покорни и не смеещи да надигнат глас или извършат действие срещу очевидни деребейства на властта.” Но нали ФАБ вече ни казаха, че „да надигнат глас или извършат действие срещу очевидни деребейства на властта” е безмислено; че “подобряване условията в затворите водят в нищото”. Значи според ФАБ трябва да вярваме, че няма причини да „надигаме глас“ и в същото време ни казват, че точно това е което държавата иска от нас. Отново авторът демонстрира, че пораженческата позиция на ФАБ срещу реформите и подобренията е това, което държавата иска.

Всъщност това, което позицията на ФАБ демонстрира е, че когато един жаден човек дойде при тях и поиска вода, те започват да му обясняват, че водата няма да му помогне, тъй като системата е такава, че той пак ще ожаднее. Така че, ФАБ отказват да дават вода на жадния, така както в продължение на много години отказват да покажат и грам солидарност или да помогнат на каузата ни.

Авторът казва „среда, в която не раснат психопати и в която физиологичните проблеми, които водят до агресивни психични, се забелязват навреме..“ Другият проблем с този текст е, че той затвърждава мита, че повечето затворници са зад решетките заради тежки престъпления. Всъщност мнозинството от затворниците са тук заради леки престъпления. Идеята, че затворниците са една буйстваща маса от агресивни психопати е просто наложил се стереотип, който държавата и жълтата преса експлоатират, за да наплашат обществото, така че то да не ни третира като нормални хора.

Идеята, че единственото решение е да се разрушат затворите логично ни довежда до следващата мисъл: „Не сме достатъчно на брой, или достатъчно силни, за да разрушим затворите.“ Така че, ако единственото предложение на автора е неосъществимо, то фактически той ни казва, че не само не можем да постигнем нищо, но и не трябва да опитваме. Затворникът, който се бори за своите права и достойнство, знае много добре, че трябва да прави каквото може, когато може, където може и с когото може, за да постигне някакво облекчение от репресиите на затворническата система. Затова и затворниците се радикализират в затвора, защото те научават значението на солидарността, когато предразсъдъците се пречупват в лицето на смазващите репресии.

Един свободолюбив затворник не би могъл да си представи себе си толкова парализиран от нихилизъм, че да вярва, че само една непостижима цел си струва да се преследва; и в резултат на това да се примири и да не я преследва, тъй като и без това тя е непостижима. Тъй като възможностите ни са ограничени, ние избираме всички възможности, с които разполагаме. Дали ще бъде борбата да накараме пазачите да прекратят мъченията на затворници, или да има плодове в менюто за обяд – нито една цел не е маловажна за затворника. Затова и нашите битки са на 360° и един от нашите (на БЗСР) неофициални лозунги са „Зад вражеската линия“. Една от причините за този лозунг е, че ние сме напълно заобиколени от врагове и нямаме път към „домашния фронт“. За жалост благодарение на реакционната пропаганда на хора от лявото, като ФАБ, затворниците в България продължават да се намират в абсолютна изолация. Точно затова се нуждаехме от БЗСР и го създадохме, защото никой в България не го беше грижа за хората зад решетките. Колективният манталитет в България е, че трябва да се страхуваме от затворите и няма защо да се притесняваме за случващото се там. Ние сме нарастваща сила в българските затвори и отказваме да се предадем на песимизма. Много от нас тук зад решетките се чувстват по-свободни от онези членове на ФАБ, които поддържат някакви закостенели догми.

Разбираемо е защо статията от уеб страницата на ФАБ засяга доста бегло затворите и затворниците в България. Текстът посвещава само 83 думи на конкретен проблем, който съществува в затворите в България, и това е липсата на работа. Но останалата част от текста е посветена на институцията затвор най-общо и абстрактно. Почти същото количество информация – цели 76 думи, е предоставена за затворите в Америка. Защо ли ФАБ избягва да говори открито за истинските проблеми, които засягат затворниците и възможните решения, за да се намали ненужното страдание в затворите? Истината е, че тях не ги е грижа за нас. Но за нас това е без значение – те просто се присъединяват към останалата маса от овчедушни граждани, които също не ги е грижа. Но молим ви ФАБ, поне не се преструвайте, че ви е грижа или че имате нещо общо с анархизма или с другари анархисти или с нашата битка срещу държавата, в качеството ни на затворници.

Както водата за рибата, така и затворът е естествената среда за анархистите. Затова и всички истински анархисти работят, за да подобрят съдбата на затворниците. Затова и ФАБ така и никога не го направиха. Срамно е за левите сили в България да оставят своите другари да се борят сами за своите права толкова дълго време! Събудете се! Фронтовата линия е портата на затвора! Битката е започнала без вас. Добре дошли сте да се присъедините към нас, но ако не го направите, молим да не ни съветвате кое е добро за нас!

Другаря Джок Полфрийман